Доц. Антония Пенчева: Мечтая да бъда запомнена като преводачката на Евгений Водолазкин

Трудът на преводача трябва да бъде оценен и да получи своето признание, казва председателката на Съюза на преводачите в България

В рамките на петото издание на Университетската седмица на книгата, посветено на преводната литература, Съюзът на преводачите в България ще отбележи своята 50-та годишнина с дискусия на тема „Проблеми на превода. Език и епоха“.

За превода, предизвикателствата пред преводачите и мисията на Съюза на преводачите в България разговаряме с доц. д-р Антония Пенчева, ръководител на катедра „Чужди езици и приложна лингвистика“, председател на Съюза на преводачите в България, преводач от литовски и руски език. Носител е на годишната награда „Свети Йероним“ за 2016 г. на Съюза на литовските литературни преводачи за превод на чужд език на съвременни литовски литературни произведения и разпространение на литовската литература в България.

Доц. Пенчева, как избрахте да се отдадете на тази професия? 

Може би тя става професия с течение на времето. Като студентка ми бе интересно да чета литература и да се опитвам да превеждам. Тогава имаше една хубава инициатива на Съюза на преводачите, наречена „Кабинет на младия преводач“. Почти веднага след като завърших се включих в този Кабинет и така получих възможността да участвам в специализация по литовски език. Впоследствие стана езикът, с който започнах да работя, да превеждам. Може би интересът към литературата води човека към превода, желанието да станеш съавтор на автора. Защото преводът до някаква степен е и съавторство. 

Литовският език е един от най-трудните езици за преводачите. Истинско предизвикателство. Предполагам че в света сте една малка група хора, които обменяте идеи. Какво е особеното при превода от литовски? 

Ние сме една малка група постоянни преводачи от различни страни и се виждаме на всеки две години по време на семинара „Съвременна литовска литература“, който се организира от Литовския културен институт. 

Може би особеното при превода от литовски език е, че няма с кого в България да се консултираш, да коментираш. Щастлива съм, че имам приятели в Литва, две много добри преводачки от български на литовски, с които се познавам от дълги години и с тях мога да коментирам различни въпроси, включително и трудности по текста, някои специфични реалии, които отсъстват. Наистина самият език е труден. Той е различен и няма сходство с другите европейски езици освен с латвийския. 

На седмицата на книгата представяте ваш превод. Разкажете ни повече за него. Хората, с които говорим, го определят като роман с много интересен и различен авторски поглед. 

Леонид Андреев е представител на руския декаданс и се смята за родоначалник на руския експресионизъм. Много ярка фигура на литературната сцена в началото на ХХ век. В младежките си години попива философията на Шопенхауер и Хартман. В центъра на своето творчество поставя човека. Човекът за него е това същество на Земята, което се ражда в самота, осъзнава своята преходност, сблъсква се с редица трудности и си отива в самота. Специално в „Дневникът на Сатаната“ централно място заема образът на Сатаната. Интересно е, че ако се направи съпоставка между изградения образ, и този, създаден по-късно от Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“, то Андреев представя една по-различна интерпретация. Сатаната се въплъщава в човешки облик, образът му се изгражда в борбата между Доброто и Злото, между Бога и Дявола. В края на романа читателят разбира, че всъщност по-голямото зло е човекът, който твори злини, в състояние е да извършва подлости, да предизвиква кръвопролития, да не зачита любовта. Всичко това представя модерния човек в друга светлина – човекът се е „осатанил“, а Сатаната се е „очовечил“. Много е интересна тази негова интерпретация. 

Какво отличава и какво е общото, когато говорим за хубав превод, добър превод?

Добрият превод е незабележимият превод, т.е. да не се чувства усилието на преводача и текстът да върви гладко. Ако ръката на преводача остане незабелязана, това за мен е най-добрият превод. А също така да не личи от кой език е превеждано, тъй като всеки език има различна синтактична и граматична структура, като тук дори не говорим за лексика. Важно е преводачът да владее добре езика на превода.

Има ли автор, който преоткрихте след като го преведохте? 

Не знам дали съм го преоткрила. Има автори, от които съм превела повече от една книга. Имам преведени две книги от литовски език на Лаура Синтия Черняускайте, но всяка една от тях е различна.

А като преводач бих желала да бъда запомнена като преводачката на Евгений Водолазкин. Той е съвременен руски писател, много е популярен и много е превеждан. Освен „Лавър“, който вече е на пазара, в момента се редактира последния му роман в мой превод – „Чагин“. В двете книги откривам сходства, защото това все пак е един и същи автор, със своя маниер на писане. Но, от друга страна, книгите са много различни и виждам колко е богата ерудицията на автора, а и езикът му. Всъщност книгата беше доста трудна за превод.

Затова, когато се задава въпросът за ролята на изкуствения интелект при превода, се съмнявам доколко една машина може да превежда художествен текст. Някои текстове са изключителни, ето например как ще преведеш „Случаят Джем“ на английски с машинен превод. Там има толкова богата лексика – архаична, използват се чуждици, структурата на романа е специфична. Аз не си представям литературен превод, направен от изкуствен интелект, защото въздействието на един текст идва не само от думата, не само от това да намериш най-вярното значение. Там има метафори, има алитерация понякога. Дори не говоря за поезията, говоря за прозата, където също има мелодика. Преводът е превод на културно-исторически контект. 

Председател сте на Съюза на преводачите. Тази година празнувате 50 години. Какви са предизвикателствата пред превода? И как ще отбележите тази годишнина? 

Съюзът на преводачите е уникална структура, защото обединява преводачи от всички видове превод. В повечето страни има Съюз на литературните преводачи или преводачите са обособени в свои сдружения по вид превод. Но от самото си създаване Съюзът на преводачите в България обединява всички видове преводачи – и тези на специализираните преводи, и тези на административния и юридическия превод, и на художествения превод, устните преводачи, както и хората, които се занимават с теория, история и критика на превода.

Основната задача на Съюза е да държи високо качеството на превода. Проблемите са свързани с процесите на книгоиздаването, защото, ако издателите не заплащат добре преводаческия труд, много от преводачите отказват да превеждат. Издателите обаче намират други, не толкова добре квалифицирани преводачи или начинаещи такива, които превеждат толкова, колкото могат. А от това страда качеството, като за съжаление имаме такива недобри примери.

Една част от борбата на преводачите е за достойно заплащане. Другата част е за справедливи договори. Вече има приети изменения в Закона за авторското право и сродните му права, транспониращ една от Директивите на ЕП, където ясно се дефинира, че преводачът може да даде правата на издателството най-много за 10 години и след това те се връщат към него. Той има право и всяка година да получава информация колко книги са продадени, какъв е тиражът. Това са неща, които тепърва ще се види дали и как ще се реализират, но вече в духа на Закона преводачите имат тези права.

Искам да посоча и една европейска инициатива, изискваща на корицата издателят да посочва и името на преводача, за да се подчертае важността на неговия труд. На щандовете на издателствата, които гостуват на Университетската седмица на книгата, можете да видите, че някои от тях вече поставят името на преводача на корицата. Този подход имахме възможност да видим и при представянето на американското издание на „Случая Джем“ на Вера Мутафчиева в превода на Анджела Родел. На корицата бе изписано нейното име.

Това е другата борба, която водим – борбата за видимостта на преводаческия труд. Той да бъде забележим и видим.

Смятате ли, че наградата Booker, която взеха Георги Господинов и Анджела Родел,  промени отношението към работата на преводача? Каква е връзката между автор и преводач?

Да, най-малкото защото повиши интереса към труда на преводача и се заговори за него. Световната литература стига до българския читател благодарение на труда на преводачите. Този труд често пъти е „нощен“ или „съботно-неделен“. 

Трудно се превежда книга, когато не можеш да комуникираш с автора, макар че аз имам друг подход. Аз не се обръщам към автора дори и да е съвременник. Търся да разнищя сама това, което ме затруднява. Мога да се посъветвам с колеги преводачи и в много редки случаи се обръщам към авторите. Има автори, които се дразнят от това, че не се обръщаш към тях, но има и много толерантни. При превода ми на „Лавър“ трябваше да избера стратегия как да предам архаичния език, който е в романа. Тогава си позволих да се свържа с автора, за да му кажа как съм подходила. В свои интервюта след това Евгений Водолазкин е споделял, че не всеки преводач използва този подход – да архаизира езика, което всъщност е специфично за текста и е важно. 

По повод 50-годишния юбилей на Съюза на преводачите в България какво е пожеланието към колегите, което ще отправите?

Пожеланието ми към колегите е самите те да бъдат активни, да популяризират превода, своя труд. Да ценят собственото си достойнство, да не приемат унизителни условия за работа. Трудът на преводача трябва да бъде оценен и да получи своето признание.